Keep Smiling

Как да продължим да се усмихваме, когато изобщо не сме започвали?

Keep smiling звучи като най-прекрасното пожелание и най-трудната ПР кампания едновременно. Всички знаем, че българите не сме особено усмихнати, освен ако не се подмазваме за нещо. Много материали са се изписали – защо сме мрачни и черногледи-бедност или народопсихология; сравнявани сме с други народи, с минус за нас естествено. Затова вместо да добавям и своите плачевни разсъждения, като един истински усмихнат, успешен и удивителен читател на „Космополитън” ще предложа своите методи за повече усмивки и от мен, и от другите.
1. Наспете се добре. Ако времето не стига, откраднете си. Истинският лентяй мързелува най-добре, когато има най-много работа, казва Джером К. Джером.
2. Започнете деня с нещо хубаво. Вземете си куче и докато го разхождате се усмихвайте или поздравявайте всеки друг нещастник, който подтичва след любимеца в проливния ноемврийски дъжд в шест сутринта. Не сте сами! Това упражнение е много трудно и изисква желязна воля, но е идеална загрявка за обременения с неприятни социални контакти ден, когато няма да ни се размине само с поздрав. Като с тичането – започваме с две-три обиколки и до вечерта сме готови за маратон.
3. Поддържайте желязна дисциплина и спазвайте строг график на задачите. Не можете да излезете от къщи усмихнати и самоуверени, когато сте се успали, дрехите ви са измачкани и оставяте зад гърба си кочина, мисълта за която ще ви трови през целия ден.
4. Вече сте навън в блестящ вид и зад ъгъла ви дебне най-тежката задача – да стигнете там, закъдето сте тръгнали.
Съветвам само пешеходците и ползващите градски транспорт. Шофьорите да се оправят сами.
Точка А – будката за цигари. Казвате усмихнато „Добро утро”, а продавачката ви гледа сърдито и ръмжи. Не се плашете! След 2-3 седмици подхвърляне на бисквитки с усмивки, ще се предаде и също ще поздрави.
Точка Б – автобус, маршрутка и т.н.
Правите втора серия на упражнението от точка А с шофьора, за да си купите билет. Те са непревземаеми крепости за войската на доброто възпитание, но постоянните атаки отслабват отбранителната система. Ако шофьорът обаче тръгне в нападение, оттеглте се без бой.
След силния старт правите лека почивка с къси серии „извинете”, докато блъскате и настъпвате околните играчи. Достигате кулминацията на тренировката – точно сте седнали удобно и виждате възрастна дама. Скачате с най-любезната си усмивка и й помагате да се настани на вашето място. Мъчително е?! Поддържането на добра усмивка изисква усилия.
5. Достигнали сте до работното или учебно място и все още сте в добро настроение, въпреки трафика и блъсканицата. Вие сте готови за следващото ниво.
Вече сте овладели небрежно-лъчезарните усмивки и ги хвърляте като бонбони към незначителните хора от ежедневието ви. Значителните са два типа: приятни и неприятни. В добра компания всички знаем какво да правим. А с неприятната свеждаме контактите до минимум и мечтаем за уикенда на морето след три дни.
Натоварена програма, но с нея ви гарантирам до 10% по-широка усмивка и приятелско отношение.
Започвайте да тренирате сега, за да сте във форма за keep smiling през лятото.
Забележка: Можете да си купите диск с упражненията и да го слушате, докато спите. 

Моята стая

Лили отвори очи. В стаята цареше непрогледен мрак, но тя усещаше как пространството около нея мърда. Опитваше се да различи силуетите на предмети – познати или непознати. Изведнъж като в истинска приказка луната освети огромните прозорци и заля стаята с бяла светлина.

Да, това безспорно беше нейният хол, но или мебеките бяха порастнали, или тя беше с размерите на ключодържател от Формула 1.

Остър пукот сякаш гръмна в тишината. Огромният дъбов шкаф, който заемаше почти цялата стена срещу прозореца, отвори крилата си и се протегна. В дълбините му се криеха срамежливо знанията на Лили. Всичките й учебници, речници, лекции забутани в най-тъмната част от стаята, която всъщност обхващаше аспектите и интересите на почти целия й живот, изразени чреа мебели, вещи и техните места.

Чекмеджетата на скрина също зяпнаха. Като устати баби те си говореха за минали неща – спомените на Лили. Снимки, всякакви стари и непотребни вещи, а също и строгото присъствие на единствения мъж в групичката – пазачът на всички сметки, гаранционни карти и т.н.

От всички страни се разнесе мъркане и протяжно мяукане. Колекцията от дървени котки, разпръснати навсякъде из стаята, се раздвижи. Статуетките се протегнаха грациозно с лек пукот в дървените си кости и започнаха да се облизват. Лили се разсмя. Обичаше котките и още любимци й бяха добре дошли.

В отговор на нейния смях се чу съскащо кискане. Плетеният комплект мебели небрежно се бяха изтегнали и се забавляваха, а около тях се носеше аромат на морска сол. Бяха облечени в бански костюми от възглавнички на слънчогледи, които подчертаваха златистия им тен.

Лили тръгна към техния ъгъл срещу прозореца и усети как паркетът под краката й се превърна в мек и топъл пясък. Около масата и столовете скачаха и играеха стотиците й списания – National Geographic, Light, Cosmopolitan и всякакви други единични бройки. Лили се излегна на въображаемия пясък и блажено погледна нагоре. Като накацали по телефонни жици лястовици, книгите й чуруликаха от етажерките, които минаваха през цялата стена срещу вратата. Всяка разказваше собствената си история на своя си език. Събираха се, за да отлетят. Есента бе дошла.

Лили се измъкна от пясъка и стъпи в купчина листа. Грамадата се размърда и прие по-ясна форма. Огромният оранжев диван стабилно бе завзел почти цялата стена срещу вратата и ъгъла под прозореца. Той завземаше и нея самата през дългите студени месеци, когато дори не искаше да си подаде носа навън.

На отсрещната стена като антипод на този ъгъл на спокойствието се намираше контролния пункт на цялата стая – шкафът с техниката: телевизор; старото видео, на което Лили гледаше сапунки, за да ги превежда; компютър; принтер и хиляди други добавки – дискове, декодери, зарядни и кабели.

Докато гледаше към шкафа, Лили усети как се напряга. Сякаш ужасно закъсняваше, а не помнеше накъде е тръгнала. През стъклените витрини заплашително я гледаха червени и зелени очи. Цялата стена пулсираше като оголен нерв. Техниеското чудовище се надигна и тръгна към нея.

Събуди се в ужас.

НЕ СПЕТЕ В СТАЯ С ТЕЛЕВИЗОР!!!

P.S. Това е моето най-лично пространство и усещанията ми, свързани с него.

Идеалният мъж ( моят )

Забравих, че имам блог. Нещо много изпити ми се събраха и ми убиха вдъхновението. Обаче обещах да направя женски вариант на десетте неща, които мъжете искат от жените от блога на Васил Диков. Парите и колата далеч не са задължителни.
Да може да спре да пие. Никоя жена не иска да влачи пияното си гадже към къщи. Особено, ако буйства.
Да може да напазарува и сготви. Няма по-романтично нещо от това да ти направят вечеря, дори ако няма свещи. И да не чака само Св. Валентин.
Да може да смени нещо повече от крушка. Не мога всеки път да викам татко, когато нещо се повреди. Не искам баш майстор, но поне да знае какъв е проблемът.
Да не прави проверки, когато излезеш с приятели. Честно казано, адски се изнервям, когато приятелките ми излизат през пет минути да говорят по телефона.
Да ти оставя достатъчно време да се приготвиш. Все пак прекрасният ни външен вид не се постига за пет минути. А и така няма да закъсняваме...много.
Да е джентълмен. Задължително!!! Дори от време на време да изпростява, да не забравя, че все пак не си едно от момчетата.
Да може да проведе нормален разговор. На всякакви теми,не само за спорт.
Да е умен. Дипломата не е задължителна, но изказвания от типа „ не съм прочел нито една книга и съм горд” не минават.
Да има чувство за хумор. Ако няма, да ограничи разказването на тъпи вицове.
Размерът има значение. В случай че природата не е била благосклонна, ентусиазъм е решението.

Злоба

Правя този блог по задължение и моля за извинение за глупостите, които ще има в него. Не съм наясно каква цел гоня. За пример трябва да ми служи блогът на г-н Иво Инджев, обаче това е мисия невъзможна, защото той се занимава с обществени и политически проблеми, има солидна професионална и житейска подготовка и си е заслужил доверието на своите читатели. Аз ще се опитам само да си изкарам кредитите, да изплюя злобните си коментари за незначителни събития от бедния ми социален живот и дано поне успея да разсмея някого. Обещавам да се преборя с присъщото на жените многословие и всяка следваща публикация да е по-кратка и неангажираща.

Защо жените стават оранжеви?

Напоследък се сблъсквам често с явлението на мястото на главата на разни девойки да стои нещо като препечен морков. Ефектът търсен ли е или просто са заспали в солариума? Всички обичаме свежия тен, но в някои случаи ситуацията е излязла от контрол. Докато се движа по коридорите на университета сякаш съм зад кулисите на пиеса по Чудомир за Нено Сенегалеца. Страшното е, че изкуственият тен е допълнително подчертан от няколко ръце керемидена шпакловка.

Жените непрекъснато ставаме жертви на модата. Диети, фитнес-мании, невъзможни дрехи, прически и грим. Не че съм за напълно натуралистичния вид на разни чорлави лелки от данъчното, но да не забравяме, че в природата мъжкият индивид е с по-ярката окраска. Нормално е да искаме да привлечем вниманието на другия пол и завистта на собствения, обаче утрото ще разкрие действителността. Дами, за да няма по ваш адрес мисли:

„Боже, с какво си легнах, а с какво ставам!” смекчете малко цвета. Все пак зима е и

принадлежим на бялата раса.

Пороци на съвременния свят – ядене и пазаруване.

Уж сме в икономическа криза, а народът български е изхарчил над 800 млн. лв. по празниците. И за какво?! Храна, алкохол и ненужни вещи.
Всеки има нужда от храна. Храната ни е помогнала да развием този прекрасен човешки орган – мозъка, до ниво аз да мога да стоя пред компютъра и да виждам мислите си, изписани върху екрана. Човек е това, което яде – китайска поговорка. Китайците са много прави – превърнали сме се в човешки контейнери за отпадъци, с всичките тези боклуци, които изяждаме всеки ден. Изобилието от изкушения, които ни заливат от всички страни, е превърнало храната от средство за оцеляване в удоволствие. Съвременният човек като достоен елемент на консуматорското общество вече не асоциира храненето с готвене или семейни вечери. Сега той яде навсякъде по всяко време и общо взето непрекъснато. Богатият избор от вкуснотийки, предлагани в лъскавки и привлекателни опаковки, които можеш да “мушнеш” във всяка минута от свободното си време, ни превръщат в чревоугодници. Лакомията според християнското учение е един от смъртните грехове. И той буквално си е смъртен грях – затлъстяването е причина за смъртта на 300 000 човека годишно само в САЩ!
Друг порок на днешния свят е така наречената шопинг-терапия. От горчив опит мога да кажа, че след такава терапия трябва да се запишем при “анонимните пазаруващи”. За съжаление, в България такава организация няма, за другите страни не знам, но нуждата от нея нараства с всеки ден.
Безобидното “ще си купя нещо дребно, за да си оправя настроението” при някои хора (основно жени, като визирам и себе си) с главоломна бързина се превръща в неконтрулируема мания. Започваш с дребни неща – червила, огледалца, шноли, диадеми и всякакви подобни “боклучета”, които се предлагат в магазините “За 1 лев”. Скоро обаче дозата не ти стига и преминаваш на все по-едри и съответно скъпи глезотийки. Лично аз притежавам колекция от чанти и обувки, на която би завидила и Кари Брадшоу, повечето от които съм ползвала само по веднъж и дори не помня, че ги имам. Но продължавам да купувам още и още. Пазаруваш не само когато целенасочено обикаляш магазините. Достатъчно е просто да минеш покрай някоя витрина на път за работа или училище и нещо те подмамва. Почти като сомнамбул влизаш и плащаш. Не се колебаеш, не мислиш с какво ще съчетаеш новата придобивка, което води до следващи покупки на подходящи аксесоари – към копчето си купуваш палто. Когато излезеш от приятния унес и притокът на адреналин се нормализира, почти болезнено се връщаш към реалността. А именно: “похарчила съм парите за тока”, “до заплата има още две седмици”, “мъжът ми ще ме убие”. Такива мисли относно нарушаването на баланса в месечния бюджет започват да те измъчват. Угризенията на съвестта пречат на душевния ти мир и често за да възстановиш равновесието прибягваш до нова покупка. И така се затваря порочния кръг на “шопинг-терапията”. От нея надали ще умреш, за разлика от наркоманията, но вечните дългове са ти в кърпа вързани.
За съжаление сме превърнали пороците на миналото в норма, дори в мода. Съвсем нормално е да пушиш, да пиеш, а дори и да глътнеш по някое хапченце вечер в бара. Нищо чудно след време да бъде нормално и дори модно да си вещоман с наднормено тегло.

Европа започва с чистите тоалетни.

Обществени тоалетни има навсякъде. Те са като отражение на възпитанието и културата на обществото, което ги използва и поддържа. Бих казала дори “ покажи ми тоалетната си и ще ти кажа какъв си”. А какви сме ние и как ни виждат европейците прочетох в един туристически сайт. Беше пълен с всевъзможни предупреждения – започваха с това да не се използват обществените тоалетни освен при крайна необходимост. Ако все пак се наложи, да се очаква посрещане от някоя намусена личност, обикновенно възрастна и от женски пол, която събира такса от 0.50 лв. за почти прозрачно парченце тоалетна хартия. Нужни са и подходящи обувки, за предпочитане рибарски ботуши и в никакъв случай сандали, за влизане в обилно наводненото и мръсно помещение. Течащата вода и доброто осветление, ако изобщо има тaкова, са екстри. А за автомати за сапун, сушене и подобни “изобретения на модерния свят” изобщо не може да става дума. С две думи “гадост и зараза”.

Тази “кенефна мизерия” е характерна за повечето житейски сфери на българското общество. Изхвърлянето на боклука например. Като че ли не знаем предназначението на огромните метални контейнери, поставени в близост до всеки жилищен блок, и за по-лесно изхвърляме пликчетата с отпадъци директно през балконите. Нищо, че на сутринта на път за работа ще минем точно покрай определеното за това място. Не ни ли идва на ум, че децата ни по цял ден играят в тези градинки, които ползваме за сметища? Очевидно не. А пък за разделно събиране на отпадъци дори не може да се говори. Общината постави цветните контейнери и в началото хората ги гледаха като атракция. Но всяко чудо за три дни. Изхвърляме боклук и в тях. Но разделен ли е? Не мисля. Не помага и активната реклама по медиите.

Участта на забравени и изоставени имат и уличните кошчета. Има ги доста на често, но е по-лесно да си хвърлиш фаса, опаковката от вафла или билетчето на тротоара. Ако не дай си боже някой ти направи забележка, ще отнесе куп цветисти изрази. Аз за малко да си изям боя, когато съвсем културно помолих едно момиче да си загаси цигарата вместо на земята, в намиращото се на една ръка разстояние от нея кошче.

Като казах културно се сещам и за друг проблем на българското общество, който ни отличава от европейците – доброто социално поведение. Тежките години на прехода ли ни направиха толкова злобни и агресивни или е част от природата ни. Но факт е, че още с излизането сутрин се сблъсквам с хорската простотия. Поздравявам жената на будката за билети, тя ме гледа лошо, не отговаря и с рязък жест ми хвърля рестото. При качването в градския транспорт попадам сякаш на бойно поле. Армия сърдити бабички атакува всяко свободно място, помитайки всичко по пътя си. Всеки те настъпва или ръга с лакти, и вместо да се извини те поглежда от високо и изсумтява пренебрежително. Същото е по опашките в магазина или пред касите за плащане на сметки. Българинът, ако не те заобиколи, ще те прескочи само и само да мине с 3 секунди по-бързо. За движението по улиците и чакането по светофари въобще не ми се говори. Драмата е пълна! Война на всеки срещу всички.

И докато продължаваме с тези бойни действия, няма да станем европейци, защото Европа не е просто географско положение, а стил на живот. А не може да сме стилни с мръсни улици и тротоари, просташко поведние и миризливи тоалетни.